Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и урежда, макар и не окончателно, обособяване на българска държава след близо пет века Османско владичество в България.

Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес село Йешилкьой западно от Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.

Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно.

Договорът създава автономно, трибутарно княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България, определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.

Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново - в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово (Член 6).

Така територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

Реакция на Великите сили

С подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Османската империя приема исканията на Русия, съдържащи се в него. Въпреки това обаче Високата порта се надява, че поне частично ще въздейства на новоосвободената българска държава.

Първите впечатления за договора са налице, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него, заявявайки че Русия сама е решила Източния въпрос в своя полза, без да се допита до западните Велики сили.

Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват силно против излаз на България на Бяло море, под претекст че ще бъде използван от Русия, за да окаже влияние над Средиземноморието и морските сили в Европа. Готово да покаже настойчивостта си, Обединеното кралство започва да се готви за война. Започнати са мерки за съставянето на два експедиционни корпуса за военни действия срещу русите и превоз на английски войски от Индия, през Суецкия канал в Средиземно море. Австро-Унгария изявява недоволство от създаването на българска държава, която включва в пределите си Македония, за която Виена отдавна има апетити.

Германия не е пряк противник на договора, но настоява пред Русия да вземе под внимание исканията на Австро-Унгария, като така косвено я подкрепя.

Тази криза в отношенията със западните Велики сили карат Русия да мисли, че надвисналата война с Обединеното кралство и Австро-Унгария ще се състои. Руската армия не е способна на втора война, веднага след приключилата, а флотът за бъдещи военни действия в Черно море срещу Обединеното кралство, освен всичко сред войските върлува тиф. Мненията в Русия са противоречиви, народът не би одобрил нова продължителна война.

В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф, че Русия не спазва предварителните договорености и съставя договора без да обърне внимание към останалите Велики сили. Възражения са отправени и към решенията за Средна и Западна Македония, които според Санстефанският мирен договор влизат в територията на България, както и към границата между Сърбия и България. С цел да парира исканията на Сърбия относно Босна и Херцеговина (идеите на Австро-Унгария са да присвои териториите на Македония към себе си, като така да си усвои собствен излаз на Бяло море, което обаче включва отнемането на земи от техния съюзник - Сърбия, за което искат да си осигурят компенсации за сърбите на изток към българските територии) Австро-Унгария поставя искания градовете Пирот, Трън и Враня да минат под сръбска власт.

Неуспехът на граф Игнатиев за смекчаване на положението води до нови притеснения в Петербург. По това време пристига телеграма от Берлин, в която Германия предлага посредничество между британската и руската страна, с цел избягване на голяма всеобща война. Условията са и двете сили да изтеглят войските си на равно разстояние от Цариград, което бива прието.

На 27 април 1878 г. руското правителство взима решение да изпълни исканията на Австро-Унгария относно България, с цел да избегне конфликт. Главни противници на решението са граф Игнатиев и канцлерът Александър Горчаков, но мненията им не се поставят на дневен ред.

След преговори с британското правителство се стига до споразумение за Южна Бесарабия, Карс и Батум и преминаването им в състава на Русия, за това обаче британците искат България да бъде разделена на две части, по билото на Стара планина, по настояване на Англия по-късно южната част е наречена Източна Румелия. Искането за разделяне на новосъздадената България е прието след подписване на тайна конференция между Англия и Русия.

Отношение на балканските държави

Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави.
Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток, към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други.

Румъния също не остава доволна от договора. Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I, има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес.

Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.

Коментари

Име *
Код   

Коментирай